Език

                         Кой е научил хората да говорят?

                                             /от книгата на Боян Янков – „Тайните на естествения ителект”/

   „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог”                   /Йоан 1:1/.

   Съвременния човек без колебание би отговорил на този въпрос – хората са се научили на това сами. Нали и детето само се учи да говори, ако се отглежда в говореща среда. А когато такава среда не е  съществувала? Тук ще ни отговорят, че нещата са се развили постепенно, по пътя на еволюцията.

   Отначало човекът-неандерталец или кроманьонец – е издавал само нечленоразделни звуци – междуметия, звукоподражания. Постепенно хората измислили и други думи, с които да означават най-употребяваните предмети.

   Много интересно, как са се договорили всички от едно племе да означават едно нещо по еднакъв начин, когато още не е имало език? Или може би всички са произхождали от една и съща пещера?

   После се появили и глаголите, причастията и даже съществителни за отвлечени понятия като любов, радост, вяра, и т.н.

   Вероятно налагането на тези понятия е било още по-трудно, защото пещерата е станала многобройно племе, което се е разселило на значителна територия. Сигурно са били организирани специални езикови курсове от шамана или старейшината на племето. Интересно каква ли е била методиката на обучение, като се има предвид ниската степен на абстрактно мислене на тези диваци?

   И така, от поколение на поколение езикът, тръгнал от НУЛА, се обогатявал все повече и повече. Така мислят привържениците на редица теории за естествения произход на езика, които водят началото си от Дарвиновата теория за произхода на човека и умствените му способности. В крайна сметка маймуните се очовечили и проговорили!

   Но защо горилите и шимпанзетата са така изостанали, че все още не говорят, макар че съществуват откакто и човекът, и са толкова близко генетично до него? На този въпрос ни отговарят, че те нямат необходимите мозъчни невронни структури, които да обезпечават езика и логическото мислене. Това е напълно вярно! Но нали и предците на човека са нямали тези структури, а после те са се появили у тях – кой знае защо, и как? Или може би тези структури са някаква мутация-чудо и са се появили преди езика? Привържениците на мутационния механизъм на наследствеността нямат друг избор, освен да вярват на такава хипотеза.

   Говорните способности са извънредно сложен апарат, който вероятно зависи от хиляди гени. Вероятността те да се появят чрез една единствена или множество последователни мутации в последователни поколения е една и съща, защото това са независими събития. Тази вероятност е практически равна на НУЛА и това лесно може да се докаже. И половото размножаване, и отборът тук нищо не могат да помогнат – става дума за фунадаментален механизъм, много по-сложен от физическите органи на тялото. Остава да приемем, че човешкия мозък е започнал да се учи да говори в този си вид, в който е и днес; това е най-правдоподобното предположение.

   И тогава отново ще зададем въпроса – кой е научил хората да говорят? Приноса на самите хора в развитието на езика е неоспорим. Само че, този принос, изглежда да е повече в областта на хаоса и ентропията, отколкото да е конструктивен принос. Само от време на време бележити хора, се заемат да внесат ред в езиколия хаос, като създават нови удачни  думи, въвеждат граматични и правописни правила,  както това е станало у нас през епохата на националното Възраждане с участието на такива хора, като Иван Вазов, Иван Богоров...

   Ето какво говори Библейския разказ:

 „ А по цялата земя имаше един език и един говор.

    И като тръгнаха от изток, намериха поле в земята Сенаар и се заселиха там.

    И си казаха един на друг: Елате, да направим тухли и да ги изпечем в огъня. Тухли употребяваха вместо камъни, а смола употребяваха вместо хоросан.

    И казаха: Елате, да си съградим град и кула, чийто връх           |да стига| до небето, и да си спечелим име, да не би да се разпръснем по лицето на цялата земя.

    А ГОСПОД слезе да види града и кулата, които градяха човешките синове.

    И ГОСПОД каза: Ето, един народ са и всички имат един език; и това е |само| началото на тяхната дейност; и вече няма да им бъде невъзможно нищо, което биха намислили да правят.

    Елате, да слезем и там да разбъркаме езика им, така че един на друг да не разбират езика си.

    Така ГОСПОД ги разпръсна оттам по лицето на цялата земя и престанаха да градят града.

    Затова той се нарече Вавилон/объркване или бъркотия/, защото там ГОСПОД разбърка езика на цялата земя; и оттам ГОСПОД ги разпръсна по лицето на цялата земя”                     

                                                                      /Битие 11:1-9/.

   В по-късната история на човечеството също виждаме как единния език на даден народ или племе се е разпадал на множество диалекти, които после се оформяли в отделни езици. В тези езици се примесвали и думи и форми от други местни езици, но това едвали може да се счита за „сливане” на езиците. Така са се оформили например езиците от съвременната индоевропейска група – славянски, романски и германски. Например френския език е възникнал като един от говоримите диалекти на т.нар. вулгарен латински в Галия, със силен и решаващ примес на местния галски език.

   Деструкцията на езика при неговата многовековна употреба прилича на износването на една машина при експлоатацията й от неуки хора /нали такива са и повечето от потребителите на езика/. Изпадналите болтове се подменят със случайни бурми, събрани кой знае къде. Пукнатините се залепват с грозни лепенки. Всичко, което изисква мислене и съсредоточване се изхвърля. Първоначалния ярък смислов заряд на думите се губи. Появяват се огромен брой нови, нескопосно измислени думи. Речниковия баласт расте, но това е за сметка на граматическото богатство и прецизност, които спадат. Изчезват богатите някога падежни форми, намалява броят на глаголните времена, употребявани говоримо. Това се отнася например за всички западноевропейски езици, от които изглежда английският се е отдалечил най-много от своите корени. Но и френският език не е това, което е бил преди столетия. От славянските езици този процес е отишъл най-далеч в българския, което е твърде загадъчно за обяснение. Всички славянски езици, повече или по-чалко, пазят падежните си форми, докато в нашия език те са почти напълно изчезнали. Останки от тях има само в личните местоимения, досущ както при френския и английския. Езиковедите наричат това „аналитичен език”, за разлика от старите „синтетични езици”. Но дали аналитичния език е, и може да бъде повод за гордост?

   Човек се учудва на богатството и сложността на древните езици. Например всички абстрактни философски и математически понятия, използвани от нашата наука и цивилизация, са измислени от гърците преди повече от 2 600 г. Римляните са ги взели и превели на латински едно към едно. Още по-голямо философско богатство представлява древният санскритски език, употребяван още преди ІІІ-ІV хилядолетие пр. Хр. За всяко от понятията, като космос, душа, материя, Бог и т.н. в този език съществуват по 10-20 думи, всяко с различни нюанси. Да не говорим, че на санскритски има огромен брой философски и научни термини, които са непреводими и нямат еквивалент нито на гръцки и латински, нито на съвременните европейски езици. Те са позволявали на древните брамини да говорят за неща, които за европееца са си останали terra incognita.

   Добре, да приемем, че езикът е възникнал от нула и е създаден от първите хора. В такъв случай богатството на езика /граматическо и смислово/ във функция от времето достига от нула някакъв максимум може би преди 3-4 хиляди години /може и много по-отдавна/ и след това върви към някакъв упадък чак до наши дни; към някаква трудно определима вулгаризация, маскирана с растежа на лексиката – море от научни и наукообразни термини. Развитието на граматиката – морфология и синтаксис – е напълно регресивно.

   Но какво означава този максимум на езика? Нима това не е и някакъв връх в развитието на човешката мисъл и въобще на цивилизацията? Може би, в определен смисъл. Ние сме свикнали на непрекъснатото превъзнасяне на нашата техническа цивилизация с нейните пушещи, вонящи таратайки, отвратителни асфалтови джунгли и перфектни оръжия за масово унищожение. И по навик си представяме развитието на човечеството като непрекъснат победоносен ход – напред и все напред.

   А може би в действителност няма никакъв максимум, а кривата просто плавно спада, започвайки от една начална константна стойност. Хипотезата за това, че езика е имал в самото начоло една сложност, която постепенно преминава към деградация е много вероятна и доказателството сигурно няма да закъснее. Косвено доказателство на това схващане е ентропията, която обхваща всичко в живата и неживата природа.

   Но да се върнем към проблема за произхода на езика. За древните този въпрос е имал еднозначен отговор – хората са създадени от Бога като говорещи същества и следователно езикът е Божие творение. Нещо повече – Словото, тоест Логосът, това е самият Бог. „В началото бе Словото и Словото беше у Бога и Словото бе Бог”.

   Но ако вярата, че Бог е създал хората, като говорещи същества, бъде възприета по неправилен начин, това може да доведе до скандални грешки. Ще приведем примери за това:

   В стари времена са правени така наречените „царски експерименти”. Тогава хората са вярвали, че детето, макар и лишено от общуване с говорещи хора в най-ранна възраст, все пак ще проговори, и то на някакъв най-древен език, който е даден направо от Бога. За да докажат тази теза, някои владетели са заповядвали да изолират малки деца от света на говорещите до достигане на възраст от 3-4 години, когато всяко нормално дете вече говори. В края на този период децата са били проверявани лично от царя. Но какви са били резултатите?

   Най-стария разказ за такъв случай се намира в „История” на Херодот. Касае се за египетския фараон Псаметих, който искал да провери дали египтяните са най-древния народ на земята. Някои твърдели, че фригийците са още по-древни. Затова Псаметих заповядал да дадат две новородени деца за отглеждане на един козар в планината. На козаря било забранено да произнася каквато и да е дума в тяхно присъствие. След две години, разказва Херодот, царят лично дошъл да нагледа децата и щом влязъл в колибата, те паднали на колене пред него, изговаряйки думата „бекос”. Справката показала, че това е фригийска дума, която значи „хляб”; следователно, заключава Херодот, фригийския език е най-древния на земята.

   В средните векове /XVІ век/ подобни опити са правили британският крал Джеймс ІV Шотландски и монголският владетел Хан Акбар. Англичаните вярвали, че Божият език е древноеврейският, като се позовавали на Библията. Според летописците експериментът на крал Джеймс е бил рядко успешен и опитните дечица заговорили на доста правилен древноеврейски. Здравият разум обаче се отнася с голямо съмнение към тези твърдения.

   Резултатите на Хан Акбар били обратни. При този Хан експериментът е траял 12 години. През това време спорели на какъв език ще проговорят децата. При хана имало всякакви учени – араби, индийци, евреи, халдейци и даже европейци знаещи латински и древногръцки, и всеки настоявал, че неговия език е даден от Бога. Индийците предполагали, че най-древен е санскритският, който при тях играе ролята на латинския за Европа. Но когато децата се представили на хана, всички установили, че те изобщо не говорят никакъв език – вместо това си служели с жестове научени от немите жени, които ги отгледали. Очевидно експериментът е бил по азиатски жесток, но написаният отчет за него поне е честен и достоверен.

   Подобни са и резултатите при деца, които по игра на случая попадат много малки в диви местности и биват отгледани от животни. След известна възраст такива деца почти не могат да се опитомят и да заговорят. Индивидуалното развитие на мозъчната невронна мрежа е тръгнало по друг, животински път и пътят към нормално развитие на интелекта е вече преграден.

   Срещат се и свидетелства за странни езикови явления. Става въпрос за по-особени, странни и изключително психически състояния, при които хората могат да проговорят на език, който никога не са учили и даже не са чували. Това са състояния на сън, на хипноза или автохипноза и на излизане от клинична смърт.

   През 50-те и началото на 60-те години у нас в България за първи път човек беше спасен от клинична смърт чрез сърдечна операция. Това беше една жена, чистачка, пострадала от токов удар, жена с начално образование. Тогава разказваха лекари, че когато дошла в полусъзнание, тя, вместо на родния си български, проговорила на руски език, който никога не е учила! След пълното й осъзнаване жената вече не знаела руски, както не го знаела и преди нещастния случай.

   Известния американски ясновидец и екстрасенс Едгар Кейс не владеел никакъв език освен родния си американски английски. Но в състояние на транс, когато той правел своите сеанси, Кейс понякога проговарял на немски и даже на италиански. Репликите му на тези езици са стенографирани и се оказали напълно правилни.

   Могат да се цитират още стотици подобни свидетелства, но може би те не се отнасят пряко до въпроса, който беше зададен в заглавието на нашата тема.

   Едва ли у човека е вроден конкретен език с определен речник, граматика и семантика. Още по-невероятно е това да е език на определен народ, пък бил той и богоизбран. Но безспорно е, че с раждането си човек получава чудната способност да се научи да говори и разбира конкретен език, и то не само един. Макар че майчиният език, по всичко личи, има някакъв особен приоритет сред  другите.

   Известният американски лингвист Аврам-Ноам Чомски, който е автор на основополагащи трудове в теорията на езиците, издига своята хипотеза за универсалната вродена граматика. Според него именно тя е в основата на човешката способност да се научи език. Разбираема е тенденцията при Чомски да издига на такъв висок пиедестал понятието „граматика” – та нали самият той е автор на понятието „формална граматика”. За да отрази сложностите на естествения език, Чомски дори усложни своя модел до т.нар. „трансформационна граматика”, но се видя, че и това е много далеч от реалността. В крайна сметка работата се свежда до това, че всяка граматика е само много малка част от езика, а огромната и сложна друга част е семантиката. Семантиката пък е невъзможна без някакъв модел на света, на предметната област. Нима ние получаваме – в неявна форма, чрез вродената семантика – готов модел на света още при нашето раждане? Така излиза, защото никой не може да оспори, че се раждаме със способността да научим езика.

   Тази способност за научаване и употреба на езика е функционално много по-сложна, отколкото каквато и да било транформационна граматика на Чомски и даже от знанието на един конкретен език, например древен иврит. За да се убедим колко сложен е този механизъм, достатъчно е да се запознаем със задачата за конструиране на една изкуствена система за „възприемане на свързана реч”. При това тук се касае само за възприемане, не за говорене. Системите „Сфинкс” и „Плейнтолк” са базирани на т.нар. Марковски вериги като модел за различаване на думите в непрекъсната /без паузи/ реч.  Системата е способна за обучение и се предполага да достигне капацитет от около 100 000 английски думи. Според оценките на автора за програмното осигуряване на такава система е необходим капацитет на паметта между 5 и 15 мегабайта!...

   Новороденото дете очевидно разполага с програма за разпознаване, далеч по-сложна от описаната по-горе изкуствена система. Само че, тази програма е записана по друг начин, не като компютърни команди. Може би тя е кодирана в невронни структури. Възможно е тук да се намесва и друго НЕЩО.

   Във всеки случай е немислимо такава програма да се самообразува по пътя на Дарвиновата еволюция чрез мутации и отбор. И дали тя може да се промуши през иглените уши на човешкия геном? Последното изглежда твърде съмнително.

   Остава да допуснем, че тук има НЕЩО. Ако наречем това НЕЩО „Влияние на Ненаблюдаем Агент”, или, ако искате Дух, Логос, дори само като условно наименование, вероятно няма да сме много далеч от истината.

   Целта на книгата „Тайните на естествения интелект” е да покаже доколко несигурни, а понякога и несъстоятелни са представите за човешкия ум, основани само на неврони, аксони и молекулярни структури.

   Оказа се, че освен невронната мрежа на мозъка в играта на разума се намесват и разни други, непознати НЕЩА. Ето някои от тях:

1/НЕЩО 1 – Тотална архивна памет

2/НЕЩО 2 – Възприемателят

3/НЕЩО 3 – Генераторът на Образи /Другата Реалност/

4/НЕЩО 4 – Субстратът на съзнанието

   Несъмнено тези НЕЩА, чието доказване за съществуването им е описано в книгата, не могат да се обяснят като функции на мозъчните невронни структури. Не е напълно ясно дали тези НЕЩА са отделни същности или само функции на едно общо цяло. Тук могат да се поставят още много въпроси свързани с други страни на човешката психика, като волята, емоциите, морала и т.н. Но засега ще оставим всичко това, защото загадките са вече достатъчно много.